книгата е нова
"Може ли да има нещо общо между "Алиса в Страната на чудесата" и "Престъпление и наказание"? Публикувани са почти по едно и също време - в 1865 и 1866 година, съответно в две далечни една от друга земи: кралство Великобритания и царска Русия. Но докато четях "Clair de lune", усещах как думите завихрят познати картини и споделени събития от моя живот (без оглед на национална принадлежност), а синкопираният слог на разказвачката ме тегли през тунела на времето към преживяното от поне три поколения на съдбовния XX век. Който успее да стигне до дъното - в каменоломната, - не го посрещат с чаено парти, а го налагат за наказание, заедно с новороденото бебе (като в "Алиса"). Връщането нагоре е в съвсем друг свят, разрушен, ограбен, но озарен и озвучен от плахата "Лунна светлина". Звуците ѝ дават глътка въздух, намират човещина в най-тъмната сянка, за да отместят болката, както лагеристките местят големия камък от сивата канара. И понеже литературната алегория отразява в "огледалото" си малките радости и голямото страдание, то историите на фината арменка, бременната туркиня, образования българин, завистливия портиер и озверелите слуги на уж хуманния следвоенен режим разкриват нови персонажи във вечната морална дилема на "Престъпление и наказание". А за прокудените от трите исторически превратности на XX век книгата е истинско лечебно откровение, но и полезен преговор на неусвоените поуки за XXI век." Мариана Мелнишка "Каква съм? И аз не знам вече каква съм. Изгубена съм. Никаква. Никаква не съм. Плаче ми се. Едва сдържам сълзите си. Родена в Истанбул. Дете на търговци. Арменка. Бежанка от кланетата. Студентка по право в Париж. Само до втори курс. Съпруга на Ал, когото отведоха на разпит и никога не се върна. Майка на Луси, която е на небето. Майка на Зарко, който е в здраво социалистическо семейство. Бивш човек, както ни наричат сега. Още една лагеристка на каменната кариера. Никоя не съм." Из книгата Книгата е част от поредицата "Нова българска проза" на издателство "Ерго".
