Живот без край

Нека сме наясно – не мразя смъртта; мразя моята смърт. Ако по-голямата част от хората приемат нейната неизбежност, то това си е техен проблем. Лично аз нямам никакъв интерес да умирам. И дори ще кажа нещо повече: смъртта няма да ме споходи. Тук разказвам какво предприех, за да не пукна глупаво, както всички останали. И дума не можеше да става да умра, без да реагирам.

И Фредерик Бегбеде реагира. Навършил е 50 години, сполетяла го е кризата на средната възраст, много негови приятели са си отишли не навреме и най-вече – обещал е на малката си дъщеря да не умира. В този почти автобиографичен роман добре познатият у нас френски писател разказва с ирония и самоирония за опитите си (истински? фикционални?) да постигне безсмъртие, с надежда и уплах за трансхуманизма и „надграждането“ на човека, с обич и нежност за семейството си. И привежда за свое оправдание списъка на причините си да иска да живее. Като например: „25. Мъркането на котка пред пращящия огън в камина и 26. Мъркането на огън в камина пред пращяща котка (по-рядко)“. Споделяйки убеждението на Уди Алън, че „Докато е смъртен, човек никога няма да се чувства спокоен“, Бегбеде потегля на пътешествие от лаборатория на лаборатория и от професор на професор, с една единствена цел – да стане постчовек.